Приказката в живота на детето
Приказката заема съществено място в живота на детето, но ролята и е различна през етапите на детството. Различията се открояват както по отношение на възприемането, въздействието и съпреживяването, така и в предпочитанията относно тематиката, сюжета и героите, с които детето често се идентифицира. Приказката активизира емоционалната, интелектуалната и поведенческа сфера на детето. Чрез приказката – плод на детската фантазия – ние се докосваме до вътрешния душевен свят на детето, разбираме неговите чувства и емоционално състояние.
Процесът на съчиняване на приказки е една от формите на детска творческа дейност, която се проявява като резултат от индивидуалния му опит (ответна реакция на промените, настъпващи в заобикалящия го свят, на желанията и потребностите му). Детското приказно творчество дава богат материал за изследване проекцията на личността, като позволява да се проучват както отделни психически функции, така и личностни образувания и качества.
Какво е приказката за детето – вълшебство, илюзия, лъжа, бягство от действителността, реалност?
Само една от посочените характеристики или всички взети заедно? На този въпрос не може да се даде еднозначен, точен и изчерпателен отговор.
Една от причините е в различното възприемане на приказката от децата и от възрастните. И макар, че всеки от нас в детството си се е потопявал в илюзорния свят на приказките, където се случват чудеса, където всичко е възможно, то станали възрастни трудно преминаваме извън границите на рационалното мислене. Но всички ние виждаме и знаем как децата възприемат приказка: мълчат, омагьосани от приказните послания, не обсъждат и не критикуват.
Без да мъдруват, без да разсъждават над разказаната история, те просто навлизат в нея със своето необятно и необременено въображение. Знаем, че въображението има особено значение в психическия живот на детето от предучилищна възраст.
То спонтанно се насочва към дейности, които му дават възможност да разгърне своето въображение, да открие нови начини за фантазиране и макар че различава измисленото от реалното, благодарение на въображението трудно установява границата между тях. На тази особеност се дължи и известното влечение на детето към всичко фантастично – в игрите, във филмите, в приказките. То се увлича и преживява както от приказките, които му разказваме, така и от собственото си приказно творчество.
Именно този естествен детски стремеж към фантазиране, силното желание на детето да слуша, разказва и съчинява приказки прави възможно използването на приказката с диагностична цел.
За разлика от възрастния детето не умее да управлява своето въображение, нито своите емоции, слаба е и критичността му към проявите, рожба на въображението. Ограничеността на въображението на възрастните е свързана със стереотипността на логическите връзки. Дейността на въображението в детството е интензивна и мястото на въображението в психическия живот на детето е значително, в сравнение с този на възрастните.
Символиката, характерна за приказките е друга особеност, която привлича детето към тях и която ги прави достъпни за диагностициране.
В приказните образи са наслоени символите на колективното безсъзнателно. Тези символи се срещат в митовете, религиите, понякога в сънищата. Езикът на символите не е “митичен” или “маскировъчен” – това е естествен език на нашето безсъзнателно, така както думите – език на нашето съзнание .
Символите, дошли от дълбоки векове, са близки и понятни за детето и като емоционален стадий на човека присъстват в тялото на неговия ембрион
Както отбелязва К. Юнг дългогодишната привичка към логическо мислене извежда възрастния от света на символите. Символите остават само в съновиденията. Това е главната причина в различното възприемане на народните приказки от възрастните и децата.
Освен това възрастният в живот си създава много свои индивидуални символи, и те по-често се срещат в неговия безсъзнателен език, отколкото символите на колективното безсъзнателно. В символиката, съдържаща се в детското приказно творчество, анализирайки използваните символите, са и възможностите да открием вътрешния свят на детето – неговите желания, страхове или образи, с които се идентифицира.
Приказките помагат за емоционалното благополучие на детето, за доброто му психическо здраве.
Чрез проиграването на приказните роли то дава воля на своите чувства, насочва ги и по този начин може да ги управлява.
- Първата стъпка към тяхното управление е осъзнаване на негативните чувства.
- Втората крачка е тяхното проиграване, за което може да помогне приказката. Влизането в различни роли (на приказни герои или в приказни злодеи) е начин да се помогне на детето да управлява своята агресия. Освен това, играта е възможност за коригиране на поведението (ако си страхлив – можеш да се изявиш като “безстрашен“; или ако си “лош” – можеш да станеш “добър”).
Превъплъщаването в приказни герои помага на детето да разбере, че грешката е поправима, че след като постъпи грозно, може да поправи стореното – да стане добро, а не да остане лошо завинаги. Детето постепенно и непринудено осъзнава, че това не е постоянно, а временно качество, проявяващо се в конкретната ситуация.
Необходимо е да се обърне внимание на казаното от Б. Шелби. Детето слуша, повтаря и измисля разкази и приказки, дава воля на своите чувства, излива доза природна агресия. Някои разкази предизвикват у него страх, но този страх е примесен с удоволствие и възбуда. Неправилно е да се смята, че детето е защитено от подобна емоция. Напротив, желанието епизодично да си спомня мрачни и въображаеми ситуации е признак на добро психическо здраве.
И обратно постоянният отказ да се слушат разкази, съдържащи елементи на тревога и безпокойство, може да бъде признак за психически нарушения. Изходът от сложната ситуация на живота – това винаги е признак на неувереност и страх, и ако страхът не се явява следствие на реална заплаха, то можем да говорим за определено нарушение в душевното състояние на детето.
И още една важна роля на приказката: слушайки я, детето се идентифицира с главния герой. А героят обикновено се намира в опасна ситуация.
Действието на приказката започва с това, че героят, оказващ се в трудно положение няма никакви роднини около себе си и сам трябва да се справи със сполетялата го беда. И той винаги побеждава, защото не бяга от опасността, а максимално използва своя потенциал и действа адекватно. Преживяната във въображението опасната ситуация, намалява страха у детето, повишава неговата самоувереност, помага му да действа, съсредоточавайки усилията си върху преодоляване на трудностите, породени от ситуацията, извежда положителните и потиска отрицателните си емоции.